(Изповед на човек с една вежда)

Всичко съм гледал, всичко съм чел,
но почти не се движа и затуй съм дебел.
Разлят на дивана прекарвам си дните,
де що ме плеснеш и стой гледай вълните.
Уви, връз мене тегне зло наследство -
без спорт прекараното детство.
Не мърдах, не ставах, не ходех, не тичах,
под антцуга тайно пижама обличах.
Да, бях статичен и със странен мирис,
бях с прическа тип Озирис,
подпухнал сякаш спя във формалин,
наподобявах дирижабъл, цепелин.
Обиждаха ме на паласка,
на Вейдър като е без маска,
присмиваха ми се че съм обемен,
с глава като на някой извънземен.
Преглъщах го това като филия с мед
и ставах по-дебел и все по-блед.
И ето ме пред Вас с четворна гуша -
сам себе си изплаших оня ден под душа.
От мен да знаете, без плач и вопли,
сланината тежи, ама не топли.
Затуй и все съм зле и тежко болен,
но знам, че сам съм си виновен.
От банята нагрят до безсъзнание
полягам чисто гол, за да изстина.
Със себе си съм в белодробно състезание.
Ще имам ли бронхит и таз година?
Пневмонии, кашлица хронична,
отгоре бучнат херпес за финес.
Отсъствието на хигиена лична
афтата превърна във абсцес.
Омръзна ми от толкова тегоби.
Цял съм нахапан от амеби и микроби.
Шкембето пречи, нямам как де се почеша.
Май от отвъдното получил съм депеша.
Лекарства, прахове при мен не действат,
отново интифа, че ще си ида.
Дали обаче хората ще кажат,
умря не птица, ами гнусна гнида?
Абе, щом трябва ще се мре.
Така и не видях Кара Дере,
не стъпих в Иракли, а само пих.
Така накрая себе си убих.