Жената и децата отидоха на ски и аз бях назначен по съвместителство за продавач в семейното магазинче за винце. Не ми е работа, ама не ми и тежи. Даже хич. Когато стане така, още в 12 си сипвам чаша червен пелин и сядам да попиша – белким излезе нещо смислено. Пелинът е един от най-мощните двигатели на творческата мисъл. Извисява ума и лекува артрита в пръстите, с които инак болезнено щракам по клавиатурата. Та, тръгвам към дюкяна с колата и внезапно чувам адско стържене. Я, макя му и прасе! Какво е това сега? Слизам – всичко изглежда наред. Пак тръгвам – същия звук. Нещо отзад започва и да пуши. Ад! Отново спирам. Пуши, ама защо пуши? В този момент се приближава някакъв човек и ми казва, че ми е блокирала задната дясна гума. Бил ме наблюдавал от завоя до тук, ама не се обадил, че му станало интересно дали колелото ще се подпали. Простих му, защото ме бутна да тръгна, че и това не можех да направя без чужда помощ (тяга – нулева). Да зарежа колата на място също нямаше как – естествено точно в този ден бях взел две китари, лаптоп и няколко картини на майка ми. Завлачих се бавно на аварийки. Звукът беше непоносим. Не минах и пет метра, когато гневни минувачи започнаха да се обръщат и да запушват уши, а раздразнени шофьори да ми свиркат и да ми показват гумата. „Знам, бе! Не виждате ли, че карам с десет километра в час и съм с пуснати мигачи?“ Не! Всеки се почувства длъжен да ми сигнализира или поне да ме попсува. Зад мен се образува задръстване. Беше предимно от нервни мутрески тръгнали на МОЛ, а всеки знае колко е страшно да разделиш мутреска от лелеяната кимизолка, клинчето или ботушките. Така напрежението достигна неописуеми висоти. Ботоксовите надувки масово започнаха в истерия да натискат клаксоните, с което шума стана на десета степен. Видях дори как една перхидролена нервачка чупи интериора на джипа си в пристъп на неконтролируема ярост… и тук ми стана хубаво. Свалих скоростта до два километра в час, усилих звука от триенето и започнах и аз да псувам. Да ругая ме е учил един приятел, с който ходехме заедно на море и който имаше навика да се прави на спасител. Лежим ние на плажа, цъкаме белот, а той изведнъж рипва, отива до водата и започва да крещи: „Излизай! Май.а ти да е.а! Ше ти го тура у ...“ итн… Крайно цветущ! Заради него на няколко пъти сме се били с руснаци, поляци и норвежци. Не, че ни разбираха псувните, но интонацията си е нещо като есперанто. Почнеш ли да ругаеш, без значение на какъв език е, ще те разберат. Същото важи и за псуването по време на шофиране. Дори и да не те чуват през стъклото, по физиономията и артикулирането, другите водачи магически разбират какво им казваш. Така в моя случай настана едно всемирно бибиткане, псуване, трошене, триене, пушене и смрад на накладки (любима миризма – препоръчвам я за лечение на емфизем и коклюш.) С периферното видях как една баба с лекота повдига сто-килограмовия капак на улична шахта и се гмурва вътре, за да се спаси от канския шум. Някакъв дядо, който едвам креташе с бастун, захвърли дървената пръчка и му дръпна спринт, на който и Юсейн Болт би завидял. Явно нещата ескалираха. Наложи се криво-ляво да паркирам на тротоара и слязох пак да огледам. Долната част на гумата се беше втечнила и оставяше след себе си нещо като втора осева линия, по-видима от истинската. Това на минутата се оказа объркващо за няколко шофьора, които навлезнаха в насрещното и за малко да стане катастрофа. Балъци! Аз от своя страна свалих китарите, лаптопа и картините, натоварих ги върху обширната площ на рибиците си и като бурлак на Волга тръгнах към къщи. Два километра са, нищо не е, а и малко спорт в неделя сутрин винаги е добре дошъл. Щом домочадието не ме иска с тях на ски…