Прочетен: 596 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 18.12.2016 11:54
(Втора част)
Екстрадират ме за Брюксел. Превозват ме в товарното на правителствен самолет, където се сприятелявам с няколко патици и две прасенца, предназначени за коледния банкет на еврочиновниците ни. Много умни същества - владеят всяко по три езика, а едното прасе е завършило математическата.
В Белгия се разбира „цялата истина“, а именно - на пижамата има номер от болницата, който е един и същ с ЕГН-то на известен изследовател, изгубил се преди седемдесет години в Бермудския триъгълник. Правят въглероден анализ на пижамата и се оказва, че датите съвпадат. От някакво леке под мишницата пък разбират, че същия ден е имало статично електричество. Намеците за поляритета и възрастта ми малко ме обиждат, но преглъщам в името на свободата. Започва разпит. Те ми говорят на английски, аз на тях на български и за да се разберем викат преводач от немски. Не знам какво точно превежда, но ония кимат разбиращо, а после ме качват на огромен Боинг, където сме само двама пътници. Опитвам се да завържа разговор с другия, но той само мълчи и лежи в обширен прозрачен кувьоз. Не ми изглежда недоносен, понеже е висок към 2.50, но със сигурност е болен, тъй като кожата му е зелена, а главата подпухнала.
Оказва се, че ни водят в Америка, Зона 51. Понасям стоически ректалните проби и дори успявам да се сприятеля със странен, нисък сив персонаж, вероятно хобит. Той твърди, че може да избяга по всяко време, но има свои задкулисни подбуди да стои в зоната. Мене обаче ме урежда да ме отвлекат негови хора, които кой знае как ме изтеглят през канализацията и ме качват на грамадна летяща чиния. Това са едни от най-щастливите мигове в живота ми. По цял ден се наливам с ракия и водя дълги пиянски беседи с Джим Морисън, Елвис и Гагарин. Те не знаят, че студената война е свършила и аз им се подигравам.
Реконструират ми ДНК-то и пак съм си същия хубавец. Налага се обаче да тръгвам, защото съм изпил цялото пиене. С мъка се разделям с новите ми приятели и бивам телепортиран на площад Македония в четири следобед, посред зима и все още със същата пижама. Треперя като пинчер с Паркинсон. Спирам една жена да попитам накъде е македонската граница, а тя побягва с писъци.
Следващите дни прекарани в лудницата също са едни от най-приятните в живота ми. За краткия си престой научавам много за това крайно необходимо учреждение. В него вероятно за по-голямо удобство лудите са разпределени „по интереси“. В първото крило са известните личности – Бетовен, Наполеон, Йоан Кукузел, както и една баба, която се мисли за ламята на Крали Марко. Във второто крило са изперкалите учени, в третото тези с по-монументалните разстройства на личността, като има някакъв който се има за Виенската филхармония и друг, който твърди, че е Сикстинската капела. Мечтата на първия е да свири във втория.
Поради липса на място, мен ме слагат в крилото на откачилите на религиозна тематика. В стаята съм с още трима души – сто и петдесет килограмов игумен, който твърди, че е Божият агнец, спи чисто гол на кравай и отказва да яде друго освен сено и люцерна. Един дякон, който го хванали да пие от кадилницата и някакъв поп от Старозагорско, който след системна злоупотреба с нафора, внезапно започнал да изнася неделните си проповеди на шведски. Приятна компания, която посредством песнопения и измислени ритуали слави Божието име 24 часа в денонощието.
Всяко хубаво нещо, обаче си има край. На третия ден следобед вратата на стаята рязко се отваря и вътре нахлува жена ми. Ошамарва ме, прибира си ме като мокро пале вкъщи и веднага ми връчва гъбата да мия чинии. И каква стана тя – от цялата работа дори една пижама не изкярих!
Срамота!