Бях спрял да разквася устни в една уютна кръчмица и докато отпивах от живата бира погледът ми се изметна към някаква мадама, къде два и пе‘десе висока и в гръб – страшна. Едни широки рамене, едни здрави ръце – като на плувкиня. „Лелеее!“ - викам си! „Как ще се катеря тука!“ И тогава „тя“ се обърна. Красив мъж безспорно, но… мъж. С леко синкаво по бузите, косъм от ноздрата, адамова ябълка като любеница, абе мъж… Видя, че „я“ гледам втрещено и директно ми чукна едно отработено намигане. Направо щях да глътна халбата со се дръжката и цветната подложка. За щастие не успях да отхапя от стъклото, но от стреса някак всмуках сервезия в кривото гърло и се закашлях като младия Пепи Слабаков след петата кутия „Арда“. „Мацката“ реагира светкавично. Пъргаво рипна и докато се усетя вече ме тупаше с масивна длан по гърба. Увереността и плътността на ударите ме навяха на мисълта, че не „и“ е за първи път. Успях да си поема дъх и дрезгаво благодарих, а после поръчах и бира – дето се вика: „Благодарността задължава“. Заговорихме се. Оказа се много приятен и скромен човек – през седмицата бил водопроводчик, а в събота и неделя ставал „тя“ и се отдавал на разгул и травестизъм. От дума на дума се понапихме и честно казано голям смях падна. През цялото време обаче в главата ми кънтеше едно изречение от великата книга на Реймънд Чандлър „Сбогом, моя красавице!“, а именно: „Една ръка, в която можех и да седна се стовари върху рамото ми...“ Накрая „красавицата“ май „я“ завлече някакъв собственик на железария от близкото село, на който водопроводчикът дължеше пари за части.
Не знам дали все още е така, но по наше време през нямаше и месец в определени квартали се случваше явлението „шпермюл“. В този ден всички изнасяха пред входа си каквото не им е потребно в домакинството или е остаряло или просто са се прецакали като са го купували. Оставяха го на тротоара, уж за да бъде прибрано от местната им „Чистота“, но в действителност по–често биваше анексирано я от някой шиптър, я от някой руснак, я от нас - студентите на градус. Който първи се докопа. Така всички се обзавеждахме безплатно с морално остарели телевизори, касетофони, фотьойли итн… Аз например имах около десет телефонни секретаря, това при положение, че нямах телефон.
Като понатрупвахме повечко стока я натоварвахме на някоя раздрънкана Вектра, връщахме всичко в България и наставаше търговия. От телефонните секретари не успях да продам нито един, но за това пък порно списанията и видео касетите, които бях посъбрал се харчеха като топъл хляб. Тогава интернет тепърва прохождаше и поради това фантастичната трилогия „Абаносови любовници“, както и еротичният трилър „Черният анализатор“ ми донесоха завидни печалби.
Прибиранията към родна земля винаги бяха придружени с определена доза риск, особено при преминаването през Сърбия. Основна опасност там представляваха спиращите те през няколко километра полицаи. Дори и всичко да ти е изрядно, те винаги намираха за какво да се хванат и поради това беше задължително предварително да се заредиш със сокчета, водичка и шоколадчета, с които да ги черпиш. Един приятел обаче беше изнамерил иновационен подход към органите на реда. В момента, в който биваше стопиран за проверка, същият пускаше предвидливо заредена касетка на Весна Змиянац и надупваше яко нивото. Когато свалеше стъклото цялата магистрала биваше огласена от закачливите ритми и нямаше полицай, който да не запее и да не се поразкърши. „Па това е Весна!“ – радваха се представителите на закона и доброжелателно ни пускаха да продължим без рушвет. Същото работеше и на родна територия, само че с „Радка Пиратка“ и „Наш‘та система 4-4-2.“
Ееееех… златни времена. ;)
Нали знаете как има някои хора, които като поживеят малко в чужбина и започват да се променят? Стават някак си промити и стъклени. След като постояхме в немско известно време започнахме да изследваме кой как се променя. Имаше първенци в това съревнование, при които трансформацията бе почти нереална. От начина на говорене, на обличане, на ходене, през мимиките, маниерите, загубата на чувство за хумор и какво ли още не. С тях и най-много се ебавахме и ги взимахме на подбив. Те не разбираха. Особено тежки промени търпяха така наречениете „пенсионери по рождение“. Това са персони, които на ментално ниво още от детската градина са зрели и завършени личности, хора сериозни, готови да създават семейства, да оглавяват компании и да допринасят с всичко за благото на обществото. Докато повечето от нас пиеха и миткаха, те учеха. Докато ние се смеехме и играехме билярд в мазето на общежитието, те учеха. Докато ние спяхме по време на лекции, те учеха. Докато и ние понякога учехме, те също учеха. Накрая всички завършихме наравно, че даже някои от пияниците изкарахме и по-висок успех. Болеше ги! Те не разбираха тази неправда, а честно казано и ние също. Не ни беше понятно как така аз преписвам от колегата до мен и изкарвам двойка, а той тройка (това по немската система.) Някак не беше редно, но „не е луд тоя дето яде баницата, я….!“
Та, така за Германия от средата на деветдесетте. Хубава държава беше…
Ееееех… златни времена. ;)9-10 януари 2011 г. или скриха бомбардир...
Енергийният експерт Фролов обясни защо У...
